Собственик на недвижим имот учредява право на строеж в полза на строител, а последният се ангажира да обезщети собственика на имота с бъдеща строителна услуга.
С две сходни решения по спорове, повдигнати в България, Съдът на Европейския Съюз (СЕС) затвърждава позицията си по отношение на спорни разпоредби в българския Закон за данък върху добавената стойност (ЗДДС), касаещи бартерните сделки (дело С-549/11 от 19 декември 2012 г. и дело С-19/12 от 7 март 2013 г.).
Двете дела касаят начина на определяне на данъчната основа и датата на изискуемост на данъка в хипотеза, при която собственик на недвижим имот учредява право на строеж в полза на строител, а последният се ангажира да обезщети собственика на имота с бъдеща строителна услуга. Към СЕС са отправени въпроси дали разпоредбите на ЗДДС по отношение на такива сделки (чл. 130 и чл. 26, ал. 7) са в противоречие с Директива 2006/112/ЕО.
В издадените решения по цитираните дела аргументите на СЕС могат да се обобщят, както следва:
1. Дата на изискуемост на данъка
Съгласно разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от ЗДДС, при бартерна сделка, доставката с по-ранна дата на данъчното събитие се счита за авансово плащане по втората доставка, т.е. в момента, в който собственикът на имота учреди право на строеж в полза на строителя, строителят следва да начисли ДДС за бъдещата строителната услуга, тъй като ще е получил авансово плащане в натура.
Позицията на СЕС в цитираните решения е, че по отношение на момента на изискуемост на данъка ЗДДС (по-конкретно чл. 130) не е в противоречие с разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО и правилно при бартерна сделка от този тип, ДДС върху бъдещата строителна услуга става изискуем към момента на учредяване правото на строеж, доколкото последното представлява авансово плащане за бъдещата строителна услуга. В цитираните решения, обаче, СЕС изрично уточнява, че за да възникне задължение за начисляване на ДДС за получения аванс, следва всички елементи на бъдещата доставка (строителната услуга) да са вече известни и стойността на прехвърляните права може да получи парично изражение. Последното уточнение е базирано на практиката на СЕС по повод авансовите плащания за доставки (решение по дело C‑40/09 (Astra Zeneca UK)), според която авансовото плащане следва да е относимо към конкретна доставка, за да е налице изискуемост на данъка върху това плащане.
2. Данъчна основа
Съгласно чл. 26, ал. 7 от ЗДДС данъчната основа при бартерни сделки е равна на пазарната цена надоставената стока или услуга.
В цитираните решения СЕС обръща внимание, че:
(1) Случаите, в които данъчната основа се определя като пазарната стойност на доставените стоки/услуги, са изрично изброени в чл. 80, пар. 1 от Директива 2006/112/ЕО и включват сделки между свързани лица, при които доставчикът или получателят няма право на пълен данъчен кредит. Установените в посочената разпоредба условия за прилагане са изчерпателни и поради това националното законодателство не може да предвижда пазарната стойност да се използва за данъчна основа извън така посочените случаи (Решение от 26 април 2012 г. по дело Болкан енд Сий пропъртис и Провадинвест, C‑621/10 и C‑129/11). Поради това, СЕС заключава, че разпоредбата на чл. 26, ал. 7 ЗДДС противоречи на Директива 2006/112/ЕО.
(2) Съгласно чл. 73 от Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС в цитираните по-горе решения (C‑621/10 и C‑129/11), данъчната основа следва да бъде стойността на възнаграждението, което доставчикът действително получава. Ако възнаграждението е платено в натура, стойността на действително полученото възнаграждение следва да се определи като:
- стойността, която получателят би приписал на получените от него доставки, и
- стойността, която да съответства на сумата, която получателят е готов да плати за доставката.
С други думи, според СЕС данъчната основа при бартер следва да е по-скоро пазарната цена на полученитестоки и услуги, отколкото пазарната цена на доставените стоки и услуги. В това отношение чл. 26, ал. 7 ЗДДС не е в съответствие с чл. 73 от Директива 2006/112/ЕО.
(3) В допълнение СЕС пояснява, че съгласно натрупаната практика (решения по дело Pfeiffer C‑397/01—C‑403/01 и дело Vodafone España, C‑55/11, C‑57/11 и C‑58/11) лицата могат да се позовават директно на разпоредбите на дадена директива при спор с държавата, когато тези разпоредби са безусловни и достатъчно ясни, а транспонирането им в националните законодателства е направено не точно или не е в срок.
От тук се достига до извода, че данъчно задължените лица имат право да се позовават директно на разпоредбата на чл. 73 от Директива 2006/112/ЕО (когато тя е по-благоприятна за тях от националното законодателство) при евентуални спорове по отношение определянето на данъчната основа при бартер, т.е. данъчно задължените лица имат правото да претендират данъчната основа да бъде определяна на база на пазарната цена на получените стоки/услуги.